Jump to content

Преди да се регистирате и включите активно в нашите форуми, молим ви да се запознаете с темата "Какво е Без Мотика?".

Бай Ли Шъсей

Планиско село. Полско Село. И по средата малък град

Recommended Posts

Бай Ли Шъсей

Ето и частта, докъдето съм стигнал, за книгата като кошер, раздел "Метанаративи"

"Книгата като кошер. Като пчелна колония. Книгата, която спи през зимата, жужаща на кълбо, 9 градусовата кора от застинали пчели по външната обвивка на кълбото, и тропиците вътре, вътре в центъра, 35 градуса, книгата, която пази своята царица, зародишите си. Слънце, 12 градуса през януари, десетина хиляди думи излитат от кошера и потъват в камбанки на кокичета, по земята капе роса, вкусът на пролетта целувка, пук-пук-пук. Кокиченият мед едва ли стига до нас, пчелите се връщат в кошера и хранят с прашеца от бялото цвете, своите сестри радиатори, които продължават леко да бучат. Две разсеяни идеи на книгата, излитат от кошера твърде късно - в 16:44 вече е тъмно, идеите са преуморени и пияни, температурата е близо до нулата, пчелите падат под бялата камбанка, мърдат лениво крачка към мрака горе. А от мрака горе върху им капе влага – цветето сякаш плаче - към десет вечерта пчелите са замръзнали, хербарии в лед, в него, върху застиналите пчели, се отразява кокиче. И няколко милиарда студени звезди.
Сутринта съм клекнал над тях, внимателно ги побутвам с показалец, по крачката им, като полепнали снежинки, все още стои прашеца от кокичето, дали жилото на мъртвата пчела все още е отровно? Вдигам ги в шепа, показвам ги двете на слънцето и ги изяждам! Подувам се, подувам се, подувам се, така научавам за книгата, така ми хрумва, ставам част от кошера, четиридесет хиляди идеи се обръщат навътре, към центъра, притискат се една в друга, леко размърдват крилца, и започват да греят – в средата блести златното дупе на царицата.

През лятото, в книгата живеят около 140 хиляди душици и всяка зима около 80 хиляди от тях умират, пчелите старици, работили в последните есенни слънца, изпосталели издъхват, младите, скоро родени пчели изчакват по-топъл ден за да могат да се отделят от кълбото, което грее дупето на царицата майка, и да погребат извън книгата душите на 200-300 села. Гробарките  изхвърлят умрелите си сестри от кошера, а когато се случи седмия ден от живота им през зимата също да е топъл, излизат от книгата и танцуват пред нея тайнствени геометрични фигури – думите, греещи снагата на царицата вътре слушат жуженето и по свистенето и съскането му разбират фигурите, разбират, каква ще е годината, колко сок се е вдигнал в дърветата и какви на вкус, ще са разпъпващите се зърна на овошките, тия разголени самки. 
На есен, когато великото опрашване на всичко живо понамалее, пчелите започват да спират, иначе до този момент безпрепятствено ползващите се от меда им мъжки, търтеите – търтеят каца тромаво на прелката на кошера и започва да лази към вътрешността на книгата, някоя пчела го хваща за задните крака и го дърпа на обратно, той драпа към меда, тя го дърпа назад - ако след третия опит търтея не се откаже, пчелата се извива и любовно го пронизва с жилото си между крилата, коремчето й се скъсва, жълтеникаво бялата отрова се впива в дебелия мъжкар, тя се самоубива и заедно с това отравя неканения любовник, който гърчейки се пада в тревите под книгата, където мравките после бавно го изяждат. През зимата книгата е напълно женска.

Аз съм Елин. Елин Пелинов Павич. Живея в „Къщата с рибешката глава“ Аз съм книга. Кошерно съзнание. Оптималният полет на пчелите, при който те могат да събират прашец е в седем километров диаметър, най-ефикасно, обаче, работят в диаметър от три километра. Аз съм тези кръгове. Книгата е заключена, колкото в мене, толкова и в тях. Книгата е тези дебели кръгове, пулсации межу липса на цъфтене и урожай, бохемско, разгулно, напращяло във всеки сантиметър цъфтене, една микровселена от безбройни цветове и заспалите от умала и пиянство в тях жълто-кафевички малки, бръмчащи насекоми, които сънуват в чашките на цветята, целите лепкави и блестящи от растителни мъзги, сънуват книгата, сънуват мене, аз сънувам тях, върху ни рами юлски, тих, нощен дъжд. 
„Къщата с рибешката глава“ се намира в центъра на селото и пчелите съгледвачки от двата кошера събират информация от всяка друга къща, нивите на юг към Тунджа и хълмовете на север, над селото. Когато вечер се приберат, аз отивам до кошерите, почуквам с кокалчето на показалеца страничните им стени и долепям ухо в дървото – слушам какво ми разказват пчелите, тези крадли на прашец и сладко, те бръмчат. Елине, в оня двор, в средата на южната граница на село, дето вътре има изкуствен водоем и в тоя водоем гледат каракуда и пускат овцете си да се напояват и да се целуват с глупавата уста на каракудата, кога тия овце яко засмучат водата и нивото й почне рязко да спада, та каракудата любопитна се приближава до повърхността да види какво е взело и й пие течното жилище, та в тоя двор, оная круша дето я насади преди 5 години стопанина, защото тогава сина му щеше да става баща, тая година ще цъфти, наели сме се много любов да въртим с цветовете й, та да може малката Маринка, тая година да опита от крушите на дядо си. Жива и здрава да е Маринка, казвам на пчелите, и да не се объркате да я жилите, няма Елине, няма, отвръщат ми пчелите.
 Пчелинът на тази книга има дълга история и знае всичко за селото. Прадядо ми Елин, на когото съм кръстен, като поостарял и не можел да се грижи повече за пчелина, го подарява на един младок, ентусиаст, с маслинен мустак и жилави ръце, всичките кошери, инструментите, торбата с изсъхналата кравешка тор за опушване, булотата, празните рамки, телта за обтелване, целият пчелин, цялото село, книгата. Маслиненият мустак с жилавите ръце, Илия,  се захванал с пчелина, захванал се с живота, влюбил се, народила му се челяд, увеличил кошерите от четири на тридесет, разполагал с цял империя бръмчащи златни жила и съгледвачи, около 2 милиона пчели, постройл две къщи, в тия две къщи пищяли и се смеели жена му и 6-те му деца, роднините, приятелите, селото. Илия слушал смеховете, пищенето им, тъгите им, радостите им, изпивал две ракии, и излизал от къщата, където бучал човешкия пчелин, и тръгвал към другия, към империята на пчелите, нея да слуша, ляга в средата й, под короната на двеста годишната круша, пролет е, крушата е цъфнала, Илия лежи и слуша песните на двата милиона пчели, които изсмукват прашеца на цветовете из цялото село, създават плодове, ближат крадлите прашеца и от целувката със слюнката им, преобразуват околността на мед във восъчните килийки, вътре в кошерите му, в книгата. Илия гледа над себе си дървото, сякаш е дървото на вселената, танцуващите пчели, жуженето, и преди да се унесе в дрямка рязко виква на пчелите, ей мухи, как е живота, пчелите, стреснати от гласа му всичките едновременно литват от десетките хиляди цветни зърна на крушата, от която бозаят, извъртат няколко спирали на черен облак в небето, върху Илия вали крушов прашец, той протяга език, да полепне по него част от прашеца, глътва го, и сам си отговаря – мед е животът.
После сънува, че е остарял, 93 годишен е, пак е в центъра на пчелина, но този път се е облегнал с гръб в един от кошерите, а главата му тежи, сякаш е пълна със слънце, и това слънце така го дърпа към кошера, че Илия не може да мръдне, устата му е леко отворена, от лявата й страна се стича слюнка, а към него забързано ситни снаха му, и докато я гледа как се приближава, в ума си чува метален женски глас, който постоянно повтаря мат-мат, дум-мара, мат-мат, дум-мара и го вика нанякъде, но той нито разбира от къде го вика тоя глас, нито защо го вика, и продължава да не може да помести и един от мускулите си, та да тръгне към него. Мат-мат, дум-мара! Пророчески сън, но ще минат толкова много години, докато тайнствените му символи се разплетат, че сънят отдавна ще е потънал в дълбоките кътчета на паметта и ще е почти забравен, а докато минават тия много години, мисли си Илия, моя човешки пчелин ще се роил и роил, и накрая ще останем само двамата със снахата и двете празни къщи, където вместо хора, бръмчат паяците и техните паяжини. 
Всеки път като му се раждал син, или дъщеря, Илия излизал от къщата, оставял вътре да бабуват на жена му, той подготвял дългия прът, мажел с маточина тръвния кошер, дето ловял с него рояци, и се ослушвал, да разпознае кога вътре ще почне да се вика на раждане, кога бебето е тръгнало да се подава, та да може той да сложни тръвния кошер на пръта, да го вдигне и да го развърти и да го люлее из небето, и както в съня си да се провиква отпреде пред къщата, мат-мат, дум-мара, мат-мат, слез си у дома, да помогна, казвал, на душичката на детето да слезе от небесата, и по-лесно да излезе от утробата на майка си, да не се обърка изсред всичките рояци души дето летят и се чудят къде точно трябва да слязат по целия свят, та да не вземе от коремището на любимата му да изскочи някое чуждо дете, с чужда душа. Напъвай, Въклино, се чува от вътре, напъвай, темето се лъсна, Ваклина напъва и крещи, отвънка Илия се върти на спирали, пчелно хоро играе, вика мат-мат, дум-мара, мат-мат, слез си у дома, селото е равно, къщата на Илия и Ваклина е сред най-равното, прътът е 7 метра дълъг, специално за тая работа го е избирал и дялкал Илия, от седмото небе да сваля децата си, тръвният кошер и той горе в небето играе пчелно хоро, комшиите като го видят да танцува в синьото, и им трепва душата, ухилват се, Илия пак бабува на жена си, и тръгват да се ровят из долапите и плевниците, да търсят какво да занесат сетне на за подарък на новата душа, дето е слязла - компот от круши, мармалад от дюли, сливова, крушова, кайсиева ракия, защото за всичките тия плодове на Илия пчелите са се любили с цветовете из дърветата по дворищата им.  На два пъти се случило, кога едната му щерка, и единия му син на Илия си търсели новия дом, и корема на Ваклина из поднебесието, да се родят от него, да е и времето на рояците, между двете основни паши на пчелите, кога тия пчели нямат толкова много работа, и са го ударили на разплод и сладострастие, да увеличават семействата си, та младите царици са заграбили част от работничките и са избягали от кошерите да се любят по небето с търтеи, да събират семе за целия си живот по златните си дупета, пък после да се лепнат на някое дърво и да тръгнат там да правят дивия си, собствен кошер, Ваклина пак крещи в къщата, Илия пак като пиян играе пчелно хоро из двора, нищо не вижда, нищо не чува, само как му тропат краката  в земята чува, и собствения си глас, как продължава да вика, мат-мат, дум-мара, слез си у дома, и после как проплаква гласа на щерката, гласа на сина му, той се събужда от пчелното си хоро, излиза от вещерското баене на ума си, гледа, при щерката, спрял се е до върба, във върбата рояк, тръвния кошер се пълни с пчели, гледа при сина си, спрял се е до ясен, тръвния кошер потраква в листака му, пчелите жужат, царицата се колебае дали да ги поведе към примамката, и им бръмчи да не се хващат, да си останат диви, но маточината я омайва и омайва, та по някое време не издържа и ги повежда, и тоя тръвен кошер се пълни, а Илия отдолу, си казва, тебе ще те запомня, ти си люта, твоя кошер много ще хапе, и като ги събира двата рояка, в две различни години, отива, и ги поставя в новите кошери, сетне сяда пред тях, гледа ги, докато изпуши два-три тютюна, и като чуе зад гърба си, че къщата е утихнала, се връща, влиза при Ваклина, взима щерка си от цицката й, целува я по челото и казва, ти ще си Върбина, после, две години по-късно, взима сина си от цицката на Ваклина, по бузата му се стича бяло мляко, оня пищи, Илия го целува, ти ще си Ясен, и ще си лют. Целува ги сетне пак по челата, облизва кърмата от бузичката на Ясен, да разбере колко точно ще е лют, изръмжава доволно, пък ги връща на цицката на майка им, им й казва, Ваклино, с Върбина и с Ясен и два кошера свалихме от небето, виж, като се пооправиш, и минат 40 дена, да се стъкмим и да идем, в черквата, да ги кръстим, да благодарим на небесния пчелар Господ, и пред на св. Харалампий, пред иконата му, две свещички да ми напомниш да запалим.

"Върбина и Ясен, двата кошера, пристигнаха при мен, когато пророческия сън се сбъдна и главата на Илия натежа от слънце – сграбчи го инсулт, тоя инсулт разтроши на парченца пчелина на ума му, но въпреки това жилавостта му позволи тия парченца да останат слепени и да не се разпаднат в смъртта, съшити през упорството и вярата в жизнената магия, маслинения му мустак си е все така маслинен, а изпод него, от устата, успяват да излизат само няколко думи, и най-често, сред тях, са тия: „мат-мат, дум-мара“. Илия е на 97, почти не става от леглото, през лятото, винаги по времето на роенето на пчелите, той кара снаха си да му помогне да излезе пред къщата, снахата го настанява на един от чуканите от отсечената вече круша, дето бе центърът на пчелина му едно време, Илия седи с часове, взира се невиждащо в небето и чака дали ще чуе песента на някой рой. Преди в главата му да се вмъкне слънцето и да се настани там с вселенския си мед, Илия ми казваше, че познава пчелите си по бръмченето, всеки кошер си има глас, пчелите не общуват само помежду си, те се разговарят с всичко живо, и ако слушаш внимателно, ще чуеш, че и на теб ти говорят, така че пчели се гледат колкото с очи, толкова и с уши, със слушане, слушай ги Елине. Слушам ги, дядо Илия, слушам ги, по тая причина и всяка година, когато започнат да се излюпват нови майки в сърцевината на Върбина и Ясен, не бързам да премахна маточниците, оставям поне две нови царици да заберат пчели от кошерите и да литнат в дивото. Взимам два буркана с мед, отивам в къщата на Илия, ако той сам не се е сетил да помоли снаха си, аз ги подсещам, изкарваме го пред къщата, сядаме и тримата на крушовите чукани, взираме се в небето, снахата прави попара с кисело мляко и бисквити, само с това се храни откакто слънцето се мота из него, казва ми снаха му, аз добавям лъжица мед от дъщеря му и от сина му, от Върбина и Ясен, дядо Илия яде бавно, в почивките си изтрива устата от млякото и строшените бисквити с опакото на дланта си, вдига показалеца на тая ръка пред очите си, сочи на горе и първи започва тихо да шепне „мат-мат, дум-мара“, след него и ние двамата със снаха му почваме бавно да шепнем. Взираме се невиждащо в небето, повтаряме шепнешком мат-мат, дум-мара, Илия все така държи кафявия си, набръчкан и тънък показалец към небето, докато по някое време цялото това небе не се превърне в решетка от рояци, запява небето на млади царици, запява на пчели, рояците танцуват космическите си танци, майките се любят с търтеи, небето замирисва на цветове и прашец, на насекомна любов, на плодородие и семейство и на звука на цъфтящи плодове, и когато бръмчащите ангели свършат с любенето си, рояците се залепват по дървета в двора на Илия, изнемощели и процъркващи от удоволствие, аз спирам да шепна мат-мат, дум-мара, и казвам думите, които знам от Илия, и които той вече не може да произнесе – тия мухи знаят да се любят, едно бръмчащо хоро по небето и събират семе за цял живот пчели. Залепените по дърветата рояци аз не ги пипам, обаждам се на другите пчелари от село, казвам им - на бай Илия кошерите родиха, тръгвайте - и те тръгват, и в негова чест още от къщите си вдигат тръвните кошери на прътовете, люшкат ги в небето, тримата с Илия и снаха му гледаме как бръмчащото хоро е било изместено от тръвно хоро, пчеларите пъплят към нас, играят. И като дойдат, подпират някъде прътовете, целуват ръката на Илия, той понякога се обърква, мисли си, че това са децата му, и все още едва са проходили, вдига лъжичката и им я подава, да ги храни с кисело мляко, бисквити и мед, те излапват дара и се смеят, благодарим ти тате Илия, мед е животът. После ги оставяме със снаха му да си стоят върху чуканите и да шепнат мат-мат, дум-мара, късаме маточина от двора, стриваме я, мажем тръвните кошери, двора замирисва на изкушение, рояците по дърветата надушват това изкушение и леко се възбуждат, усилват жуженето на песента си, и докато помагам на другите пчелари да свалим майките и поданичките им в примамката, току се обръщам и се вглеждам в Илия, Илия, който свети, Илия, който се усмихва, Илия, чиято 97 годишна кожа е изсъхнала на хартия, Илия, който при всяко леко потръпване и помръдване шумоли, и в тия мимолетни вечности от взиране често виждам как изсушения на пергамент човек, накъсания, разпарчетосан от вселенски мед човек, започва да се пропуква по шевовете, да прозябва, и през тия прозеби се разпръскват златни лъчи, сякаш най-сетне слънцето, дето се е загнездило вътре в него ще разкъса слепката на тленното, и виждам, виждам, как тленното избухва, слънцето вътре изригва, блести, от Илия струи светлина, разкъсва го, хартиените парчетии на съществото му изгарят и сетне, преди призрачната, жилава осанка на човека тотално да изчезне от нея излитат милиарди рояци, разпръскват мрежата си в небето и оплождат космоса с любов и живот, всички пчелари са се обърнали и те да гледат дядо Илия, всички пчелари са се обърнали и те да гледат дядо Илия, и всичките започваме да пеем, мат-мат, дум-мара, мат-мат, дум-мара, патриархът се е ухилил до дъното на съществуването си, радостта му бръмчи, за момент забравя, че слънцето в него му е запречило да се движи свободно по земята, скоква жилав от чукана, играе хоро, и като се наиграе, сяда обратно на крушовия чукан и бавно доизяжда попарата с кисело мляко, бисквити и мед..."

из "Планинско село. Полско село. И по средата малък град", раздел "Метанаративи"

из "Планинско село. Полско село. И по средата малък град."

  • Харесвам 3

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създай нов акаунт или се впиши, за да коментираш

За да коментираш, трябва да имаш регистрация

Създаване на акаунт

Присъедини се. :) Регистрацията става бързо!

Регистрация

Вход

Имаш акаунт? Влез оттук.

Вход

  • Потребители разглеждащи страницата   0 потребители

    В момента само ти разглеждаш тази страница.

×
×
  • Създай нов...

Информация

Поставихме cookies на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване