Полу-градинарски откъс от разказ

[Бай Ли Шъсей 1046]

Един откъс от новелка дето работя по нея, свързана с един необичаен вредител по доматито, да ви разсмея градините 

"Става, позаседява се на ръба на леглото, дърпа си леко сивата брада, чеше се с другата ръка по главата из бяло-жълите коси, пооглежда с извит врат Василиска, която още спи, леко отворила уста, от ъгълчето на устните и се стича бавна слюнка, носа и присвирква, Марин я гледа, гледа, ама не може да разбере нея ли вижда, или още е оня шарен дувар, за всеки случай й понамества единия камък, разбирай бозката, да се не рони зида, протяга се към зелената масичка до леглото, да си свие от тютюна, дето се мъдри във второто чекмедже, и като е приключил с цигарата и вече ще става да я пие на въздух, тъй, за радостен урсузлук, пуска една щипка тютюн, дето го е откъснал от върха на папироската, в браздата между гърдите й, и докато тя от тая работа почва да сънува кобили акробатки, и да пръхти в унисон с тях, той вече се е облякъл и е навън. А на вънка широко, Миронке, зад, и тъй малко над редицата с чемшири, над протката и бетонния й перчем, горе небето не само че се е опънало като кибик, ами и на плаж чак се е опънало, там с чадърчето му, че и хавлийката, туй нещо чучулигите, врабците и всички други разни пернати влъхви въобще не ги тревожи и си го пробиват, и си летят, и те на рахатлък са го ударили, на море са се опнали по синьото и цвърчат, цвърчат. Тюх, моме жено марсианска, пропява сладко Марин, пуска си душата с тържествен църковен дзвън да разбере дали няма да вали, няма, решава, и веднагически си пали цигарата и тя и тя, да не остане по-малко птиче, цвърчи ли, та пак. На Марин му люти на очите, само дето не знае от коя точно работа, дали от душата, или от тютюна, мигар може да е и от двете, пък нейсе, може и някоя трета работа да се е завъртяла, ама къде ти да мисли с това око, когато от всякъде го атакуват керемидите по ъглищата на покривите, цветовете на райската ябълка и мустачетата на тоз велик, тлъст султан лозата, къде точно да размишлява като мишките и те цвъркат изпод дялания камък на требника със сечивата, цвъркат на банкет и приглаждат дребните корди по муцуната си, сякаш ей сегинка ще избрустят от тях някоя каракуда, яретата блеят и те милите, оттатък, зад къщата, а всичкия зеленчук в градината, начело с царевичака, повдигнал царската си мислогрива над тях, всичкия зеленчук значи из градината, пее на умряла жажда, защото ей сега, тоя простак слънцето, щял да се облещи, да ги нагрее и гледай им пиянска жар на душата до заник, кога земята изстине. И тука се започва оная история с мравките, само че този път в нея има и таралеж, няколко досадни конски мухи, има го и караконджулски святото и насечено умело от ренесансов скулптор лице на Марин, подвикванията на кой знае от къде пръкналите се цикади, цин-цин-цин, босо ходене из пръстта и тревичките, много любов от достопочтената Василиска и смърт, смърт, смърт, смърт колкото щеш. Розмарина тръгнал да се извърта край къщата, подминавайки разсеян муцунките на мишките, избикалял препятствията от въздигналите се внезапно в разпарчетосаното му зрение бетонни колони на лозницата, отивал при зеленчука, да му каже на тоя хубав човек, как се точно вода пие и напоява. Върви значи Марин, а в главата му боботи електричеството, произвеждано от щуротиите на личния му пумпал, внука му Хиацинт, Розата продължава да усеща душата си да се носи на ароматни облаци край него и да възкръсва в земята и потъването в разни цветя, щура се като къртица под земята, само че върху нея и в тая отвеяна слепота вижда работи, дето око ни с микроскоп, ни с далекоглед може ги види. Йован, магарето някак се е отвързало, пущината, и яде един домат с гениален поглед и аха-аха, сякаш чак ще му смигне с едното си око, докато върху ушите му стоят три конски мухи, двете на едното, другата сама на другото, хич и не им дреме, че това е магаре, а не кон, и както не им дреме, тъй и си размотават някаква златна нишка, корда ли, конец ли, ама си я придърпват и плетат ли плетат трите някакъв триъгълен, сияен ореол над главата на Йован. Бре, че светия, промърморва зарадван Марин, обаче не успява съвсем да си се нарадва на добичето, защото, доколкото може намагнетизираната игла в мозъка да прецени, на североизток кучето Цезър боботи на някакъв развален часовникарски език, та времето, комай си е сбъркало чарковете и на Розмарин му се струва, че тече като петмез, на тънка струйка, църцори ли църцори към сгорещеното му теме. Да кажеш, че от тия смахнотии му прималява, няма да излъжеш, но ако трябва да се почете истината, рекни, че му става леко на Марин, така леко, че добре дето му е още в устата цигарата, та с токсините си и канцерогенното си вещество, да го задържа на земята и да го придърпва по криволиците си сякаш е парен двигател. То хубаво, ама и това придърпване уж е ходене, уж Марин премята под краката си метри и километри, ама всъщност тъпче на едно място с колене летящи до над пъпа му, сам станал парен двигател, цял локомотив и сини тютюневи змеици се катерят по ластарите на небето. Пред него е магарето, Розата пуфти, сърцето му лупа, ще кажеш захранва цялата земя с ток, а добичето си свети поради добре измайсторените предавателни жици със златния триъгълник над главата и трите тихо бръмкащи предачки отгоре, та от тая светлинна чудесия, ченето на магарето трака нагоре-надолу и под езика и зъбите му капе червен доматен сок. Марин запрати нагоре лявото коляно, Йован с ченето надолу, Розата запрати обратно долу това коляно и после хоп, с другото, дясното, пак на горе, Йован в такт, с ченето в същата посока. Тая мирна ситуация заплашва да се обърне на вечен двигател, ама от всичката изчислителна мощ на така описания мотор изведнъж почва да се разнася металическо кънтене, понеже по някаква приумица на мозъка на Марин, от устата му почва да се лее без грешки и запъвания, само тук-таме, с едно странно подцъкване, от което май иде и металическото звънтене, а с него и цялата история на дядо Радичков за Таралежа и Е.С., дума по дума, чак и с кучето Джанка. Марин така и не успя да каже на никой, дали таралежа дето се появи в двора е онзи същия от историята на Йордан, или е някой негов астрален близнак, събудил се изпод леещата се реч и ритмуващия й метален кънтеж, ама таралежа си се пръкна най-безстрашно в двора, и също като другия, ако не е бил самият той, същински дервиш започна да се мотае с танцова стъпка къде краката на Марин, а от устата му на тоя последния, съвсем в синхрон си се носеха турските възклицания на Е.С.,  който, като ги изчерпи мина на български, а същевременно, наум, Марин продължаваше с други турски възгласи, дето явно Е.С. ги бе позабравил, и си мислеше, брех, че машинария стана тука, богата ти фантазията. От муцуната на магарето продължава да си капе спихтен доматен сок, ще кажеш, че и самия домат е изпаднал във времевата засечка и няма свършване, таралежа се върти около себе си, току подскача на половин метър от земята, тупва обратно долу и продължава на спирали да се приближава към Марин, който е зинал сега широко уста, и от отвора се изнизва жената дето пее „Този свят е тъй прекрасен“ и с гласа си започва да обикаля градината, да се любува на карамфили и рожкови, да ги къса и хвърля в краката на Розмарин Е.С.. Таралеж там в речта продължава да си ходи по своите работи, другия, тука в двора, и той по своите си се върти и е все по-близо до точката на замайване, от където ще може да надзърне във вечните таралежи селения, и тука работата вече съвсем за-ся-клллаа. И тука работата вече съвсем засякла. И тука работата вече съвсем... За да не повтаряме пак отначало всичко, ще кажем, че магарето продължава да хапе безкрайния домат, а той да си капе сока по земята, Марин все така си тъпче на място, загледан в ореола на Йован, колената му се вдигат до над пъпа му, от устата му се лее Радичков и свирнята на „Този свят е тъй прекрасен“, таралежа си се върти вечно към тях по земята, игличките му пукат, намотали в себе си тайна и свирепа сила, и тогава материята се разкъсала. По-опитните астролози твърдят, че така описваната работилница е произвела от бъдещето онова земетресение, за което Миронке разказва ти, и което разпарчетосало Окото Розмарин и сляло целостта си във внука му Хиацинт, само че тая работа дядо му изобщо тогава не я е знаел, ами продължавал да си върши все същото, все да тъпче ли тъпче, и да умира бавно, десет години почти. Добре, че били мравките, Миронке, че иначе трябваше именно през тия десет години все да ти разправям за магарето, домата дето си капе, Розмарина, който произвежда необходимата енергия за такова едно засичане на времето, и за трите конски мухи-предачки и златния триъгълник, ама нали ти казвам, добре че били мравките, защото какво да види Розмарин, докато таралежа в устата му и тоя в двора му се приближават към него, ами следното да види – по разкритата плът на таралежа в двора, защото нали танцувал, на извиващи се спирали лазели мравки и го хапели, трябва да е минал през мравуняка под крушата, заради металическото кънтене от устата на Марин, че и заради жабите дето куркат оттатък хребета на устните му в историята на Радичков, разбудил ги е и те са тръгнали да си отмъщават на Розмарин, задето по-рано ги е сбил с пчелите на комшията. Същи мефистофели, дето искат зло да вършат, а то все добро излиза, мравките в отмъстителната си атаката прекъснали боботенето на вечния двигател, защото на Розмарина му дожаляло за таралежа, като видял в каква беда го е забъркал, моменталически с последен металически звън той затворил в себе си надълбоко Радичков, като изкънтял със зъби и си затворил устата и хукнал да спасява бодливото животинче. Без да си пази пръстите го грабнал и взел да издрусва от него всичките мравки. Те падали долу, той ги тъпчел. Те падали долу, той пак ги тъпчел, а по силата на някаква инерция, без кой знае колко да го боде, таралежът продължавал да се върти дервиш във високо въздигнатите към небето длани на Розмарин, неговия смел спасител. Така се въртял и гънел таралежа с тайнствената си, пропукваща сила, че Марин взел да се издига, вече съвсем смесил литературите, и точно както Ремедиос Красивата излетял в небето и изчезнал, барабар с бодливеца. Ама за разлика от Колумбия, Розмарин тутакси се върнал на земята като излязъл от нужника, защото в тая история вече нямало какво по-странно да се случи. Изпикал си човекът фантазията в пет метровата дупка под бетонната постройка, и за ужас и вдъхновение на магарето Йован, което най-сетне успяло да изяде домата и се зарекло, че повече такваз дивотия няма да захваща да прави, стопанинът му си запалил повторно нова цигара, все същата първа. И отишъл да набере смокини, за да натърка с всецерящото им мляко леко втвърдилите се на смъртност зърна на Василиска, за да може да се събуди от смъртта в съня на всички очи на Розмарин и това да станело първото от хилядите и възкръсвания, за които тя така и не разбрала. И цикади пеели. Цин-цин, цин-цин!"

[Ру® 2740]

Не че нещо разбирам от новели, ама няма ли как да се раздели на абзаци...?  Да знае човек, че може да почете, пък да спре, да си поеме дъх... 

[Теди 734]

В училище като пишех едно изречение по пет реда ми се караха. За тва подкрепям стила  Якооооо!

Гледй как се лее тоя мозък  

То кобили-акробатки, таралеж-дервиш, отмъститени мравки, кучето Джанка.....

[Ру® 2740]

 

преди 4 минути, Теди написа:

В училище като пишех едно изречение по пет реда ми се караха. За тва подкрепям стила  Якооооо!

Гледй как се лее тоя мозък  

То кобили-акробатки, таралеж-дервиш, отмъститени мравки, кучето Джанка.....

Еми демотивиращо ми действа само като го погледна и не мога да се насиля да почна да чета... та ти благодаря, че все пак резюмира по-интересните неща и вече знам за какво става дума. :-) 

 

[Боби Димитров 4672]

Депресийка си за четене, иначе оценям стихоплетството и многодумието - аз самият рядко мога да кажа нещо кратко, защото нямам време. В гимназията си мислех, че ще ставам писател, та пишех къси разкази - доста ми напомня това отнесено от вихъра повествование за онова време.

Ру, ако искаш да го емнеш по-лесно, ползвай Reader View във Firefox примерно. Параграфи нарочно няма, според мен, за да те засипе като лавина и да те остави без дъх. Мен лично ми действа клаустрофобично обаче и се напънах яко да го прочета единствено защото уважавам доброволците.

[Бай Ли Шъсей 1046]

Неподозирани били благата от доброволството, а?  

[Варела 871]

Бая лавина е.. и мен ме озори без абзаци.. и нищо не разбрах..

[Бай Ли Шъсей 1046]

Озорва ви, ама хубаво е, че някак в минало свършено говорите  хахаха, сиреч сте го дочели, освен може би Ру...