Първи час Юда Петел

[Бай Ли Шъсей 1046]

не мога да не се провиня, преди да тръгна за столицата, една перната история... за да се научим да пазим пилетата от Юда

 

Първи час Юда Петел

 

Петел, този чеп. А имаше ли действително петел, или аз и онзи си го измисляме. Crazy Cock, Хенри. Само дето това пернато, клюнесто, перчемогордо същество е така хитро и жестоко, че изобщо не се цели в голото на крака, ами така налита и се хвърля, че главата ти става на пихтия. Лош петел, така му викаха. Bad Cock. Имал бил лошо око и като нищо би извадил твоето, би го изкълвал, раздробявайки го с остри и премерени, клатушкащи се движения, докато слузта му се смесва с пясък и слама, и после надолу през човката и към стомаха. Яйца съм вадил от полозите, да. Интересно. Значи оная червено-кафява гадина почва да пищи във втасалото с огън време, ушите ти ще откъсне, куку-ригу, та ку-ку... Вика те, мамица му, а дъртата те праща, Гаго, отивай за яйца. И да, има лайна, гуменките джавкат в тях, щото кокошарника не е само кокошарник, ами и обор, телето те гледа през габровите изгладени дъски, козите пикаят и преживят с омазани в кой знае какво бради, но преди това е скрепената как да е врата с бивши дървета от горите над селото, по ъглите бели като сперма паяжини, увити на спирали черни дупки от графика, само че бели-беленички, разтваряш вратата и те удря в носа. Сяра, пикоч, козина, гнило, кокошките седят върху трътките си в полозите, гнезда от слама и курешки, премигват, изглеждат те, а онзи се таи някъде в сенките, под прашната светлина, която влиза и пада косо, диагонално, през ръждясалата мрежа и зацапаното стъкло, знае как да дебне курът му с кур. Та влизам аз, нагазвам в лайната и калта, въздухът е влажен, така се е средоточила тази животинска воня, че ако вземе един лъч от слънцето на вън да се задържи през процепа повече отколкото трябва и току-виж всичко станало на алахх акбар, за това бързо тупвам вратата след себе си, пантите скърцат, дървото произвежда тъп звук в рамката, пускам ръка в дясно, към старото ключе, щрак и светлина, която премижа, и на нея и люти горката, в ноздрите, та едвам обелва око. Кафяви говна и това си е, ама няма как, трябва да се вземат яйцата, пристъпям, жвакам, хвърлям по едно, абе направо и двете очи на онзи дето иска да ми ги вземе и се крие като Мефисто из сенките и сигурно пуска по някоя курешка от задника си, да се олекоти, атаката му да е лесна, да е по аеродинамичен, да може да ми се качи с тъпите си, тромави скокове на главата и да забива и забива. Стигам до единия полог, оная жълто-пиклива трътла изкряква, ама не слиза от гнездото, така че трябва да я обарвам отдолу и да, има яйце, топло е, изваждам го и хоп, в джоба на синьото дочено сако, телето нещо изсумква, а аз жвака-жвак към другата шматка, една такава кафяво-зелена, сякаш омазана със сополи или жабуняк, под нейния дирник нищо няма, само се пули и се чеше от кокошинки, дето кръжат около нея като пеперуди на лампа, всеки път като се опита да ме клъвне, проклетия си е и това е, ама аз настоявам, няма току-така заради едно яйце да се омазвам целия и то под заплахата на онова ку-ко в сенките, обарвам както си му е редът под нея, ама нищо и нищо, така че в пристъп на внезапно вдъхновение, извръщам длан нагоре към тялото й, търся и отворчето, нейната мама, и хопаля, да видиш ти, какво е опъване, пъхам показалеца вътре, влажно и топло е като в електрически люпилник, ама така се шашардисва оная ми ти дропла, че в началото не може и да реагира, но пък аз завъртам хубавичко, да и обера всичките гадости, да и разширя шундата, и тогава тя се усеща, изкряква като диване, скача и от изненадата не взима правилно завоя, нито пък разперва добре крила, та пада на една страна на земята, право в геената, да тресна сега една подметка в борещото се с говната вратле, че да кръкне, обаче го чувам оня в дъното, че се ежи, яретата се изнервят, готвят се да блеят ли, да ярят ли, потропват с копитца и под ударите им се вдигат кафяви водопадчета, тая в краката ми кряка на ебачка, чак сега и стана хубаво, тъпанарката.

Навън си е друго, напускам яслата и като че ли да съм се родил, вратата някак възторжено и приветстващо ме изстрелва в лъчите с хлопане, майката материя изжваква за последно зад гърба ми, възлязъл от торта съм в дланта на двора и димя, изпаренията от съня на обора, миризливото отвъдно. Яйцето го усещам в джоба как издува платовете и тежи, на какво ли бягане ще издържи, ако петелът вземе да продължи омразата си и излезе през кокошата малка вратичка, която през деня стои почти винаги отворена, защото чепът е злопаметен и макар и на мен да ми е драго, че съм му познал една от възлюбените, той трябва да си пази харема и ще иска да ми го върне, дето съм обезчестил неговата първа дама, нали съм го виждал как ентусиазирано й се качва и как я млати с клюн по главата, едно такова влюбено и пристрастно, другите само ги клъвне, поклати ги надве-натри и отлепя от тях, а тая я подивява, окудкудяква като разгонена попадия двора. Дворът. Да, така в мрака лесно се вижда. Нали тъмното е вулвата на фантазията.  Лайна и тук има, отвъдното е всеприсъстващо - купчината тор с подаващи се, раздиращи я отвсякъде гниещи треви и слама, растенията са я обградили като ореол, кокошките дето са били навън, ровят из могилката, зорко следят да се подаде някой червей, да го преселят, и когато главичката или задника му, трудно е да се каже, се подаде из природното чистилище, мадамките запращат клюн към лигавото му телце, вдигат нагоре врат и го размятат срещу слънцето, изпичат си го добрите домакини, преди да го глътнат и да хукнат да кълват малки камъчета за храносмилането. Тревите тук и там са почнали да пожълтяват, горещата ръка на светлината е започнала да им привършва соковете, здраво суче по това време, в дъното край дувара се вижда вратига и жълт кантарион, котаракът преминава през чубрицата и разнася землистия й, остър аромат, пасторалност пасторе, земя, огън и сярна влага дето се вдига от дрехите и челото ми, та прави набези, осеменява въздуха с аромати на преселение. Илия, дядо ми, спори под лозницата пред къщата с попа, онзи дето ме е кръщавал, има ли или няма бог, пият ракия, гъргорят в сенките, гласовете им огнена вода и тук-там апофатично доказателство дзън-дзън, което помирява различията, пламъкът изгаря надолу хранопроводите им и всякаква тънка спекулативност. Бог има, и Той е ракия. Поне по това време. И какво значи „това време“? Като си помислиш, че неговото „това“, всъщност изразява нещо едновременно малко и незначително, пунктирано - по това време и по никое друго, но заедно с това значи преди двадесетина години, което от своя страна може пък да се определи отново като нищожно, само преди толкова, двадесетина години, времето, за което мисля сега, в това изначално затъмнение, пространство за слуха и извайването на гласа ми - врязването на словото в тъмното, представете си. Значи е имало такова време, тази тъмница на двойката и нищото зад нея, две и нула, диадата на нихилизма – времето, в което зад смешно олющените и крехки колове, отново смъкнати от горите над селото, а сега приспособени като ограда, зад която пръхтят прасета, току зад торището, зурлите ровят в сухата, праханова пръст подобно на клечки кибрит, които ей сега ще се възпламенят в кафявите гранули на драскалото от пръст и треви, магарето мята опашка от външната страна на заграждението, гони мухи от задницата си и дърпа жълтата коса на земята със също тъй жълтите си зъби, класически пейзаж, какво друго да прави добичето, освен да блъска пискюлестата си опашка в бутовете и да размазва ако уцели мухите, какво друго да размятат насам-натам свинете, освен пробитите си, розово-черни зурли, ще рече време, което дори не е помирисвало постмодернизъм, въпреки, че все пак става дума за деветдесетте, нищо че синкаво-зелените яписови овади ръмжат моторетките си в плазмата на слънцето, залепят се за гъза на магарето и като вещи акробати забиват хобота между космите право в месото и хапят, дразнейки класиката и модернизма, която се опитва да ги зашлеви и претрепе с инатливия уд на съразмерността, хармонията, правдоподобието, ясно изградения магарешки образ. И аз съм в средата на тази бляскава отколешност, архе Гаго, в архе време, с прясно яйце в джоба, миризлив, изпотен, рошав, в средата на двора, сред всичкия този шум, гласовете на Илия и попа, тсъткането и тупкането на магарешката опашка, неясните животински звуци от обора зад гърба ми, насекомното бучене, изсъхването на тревите, билките, зеленчуците в градинката оттатък ръждясващата мрежа, засипан под купа сено от злато, което кънти при всяко най-малко движение, потънал до мустак и шия в това желе, с една червена точка на внимание в ума, позиционираща се някъде отзад, от където петелът може всеки момент да, старата и ламаринената кофа в ръката й пълна с вода, скръц-скръц-скръц и кандилкаща се корабно течност вътре, отива да пои магарето, кокошките пръснати навсякъде, където ги е запратил пилешкия им мозък-дроб-сущинка, как съм се забил и натопорчил, как времето, слънцето, дървото, ръждясалия метал, сивкавобялото блясване от кофата, жилестата ръка на бабката изпъната до жлези, пищялки, цялата биология натегната под тежестта на водата, часовник, всичко това е часовник с милиони чаркове, трака, пуфти, мучи, кукурига, дере се, казва наздраве, бог с нас, казва Гаго, яйцето, казва грух и мууу и беее, скърца, ведро-секундо-мерещо, махалото на магарешката вода, и почва да пищи „киууу-киииу“ пернати спирали високо над двора, хищник, който се цели в мадамите на Мефисто, водата от кофата се разплисква, баба почти я хвърля на земята, за да отвърне сплашно на този зов, киуу-киуу от раздробените й уста, с изопната нагоре шия, и оня червено-кафяв дявол, търчи зад гръба ми, виждам го с крайчеца на окото как профучава край мен, отървах се, а той право върху върха на торището, изпъчва се и раздава заповеди на японски, коко-сан, ку-ку-ку-ко-аригато-годзиемаща-дяк, часовникът става на пера, кокошинки, свистене, трътливо бягане на сто метра, гръцка атлетичност в краката на пернатите, живи стрели стрелващи се към обора под напора от тетивата в дрезгавия глас на командир Петелокоцкаркуиатъл, киууу-киууу, небесната спирала изведнъж се е превърнала в летящо светкавично надолу сиво-черно гюле, топче, кръг, спуска се, пришествие, трансценденталист с остри нокти, защото една шматка се е запиляла в противоположната на кокошарника посока, стресната и тъпа се върти в края на двора, току до вратника, петелът ще се пръсне от яд, надува се, не знае къде се намира, врещи, оная му отвръща, търси посоката по вибрациите на зова му, обаче е закъсняла, часовникът се е свил и ще се спука, ще изтече през пробойната рана, старицата тича и врещи на женския си език, женските й заклинания и праисторическия й вой се сипят към хищника, Илия тича, попът тича, с едната ръка запретнал черното си расо, а с другата хванал и изпънал напред кръстчето дето виси на сребърна верижка от врата му и напевно към орела, назад, Сатана, а топката забавя падането си, сякаш владее до съвършенство не летежа, а времето, вкопчва се в тъпанарката, всичко става на пера, прах, кълбета от викове и псувни, през вратника на зигзагообразни дъги се носят кокошка и орел, издигат се и се снишават, а след тях черното расо и Илия, жив-умрял изчезва в прахта, в слънцето, на небето. 

 

[Ру® 2740]

преди 21 минути, Бай Ли Шъсей написа:

не мога да не се провиня, преди да тръгна за столицата, една перната история... за да се научим да пазим пилетата от Юда

 

Първи час Юда Петел

 

Петел, този чеп. А имаше ли действително петел, или аз и онзи си го измисляме. Crazy Cock, Хенри. Само дето това пернато, клюнесто, перчемогордо същество е така хитро и жестоко, че изобщо не се цели в голото на крака, ами така налита и се хвърля, че главата ти става на пихтия. Лош петел, така му викаха. Bad Cock. Имал бил лошо око и като нищо би извадил твоето, би го изкълвал, раздробявайки го с остри и премерени, клатушкащи се движения, докато слузта му се смесва с пясък и слама, и после надолу през човката и към стомаха. Яйца съм вадил от полозите, да. Интересно. Значи оная червено-кафява гадина почва да пищи във втасалото с огън време, ушите ти ще откъсне, куку-ригу, та ку-ку... Вика те, мамица му, а дъртата те праща, Гаго, отивай за яйца. И да, има лайна, гуменките джавкат в тях, щото кокошарника не е само кокошарник, ами и обор, телето те гледа през габровите изгладени дъски, козите пикаят и преживят с омазани в кой знае какво бради, но преди това е скрепената как да е врата с бивши дървета от горите над селото, по ъглите бели като сперма паяжини, увити на спирали черни дупки от графика, само че бели-беленички, разтваряш вратата и те удря в носа. Сяра, пикоч, козина, гнило, кокошките седят върху трътките си в полозите, гнезда от слама и курешки, премигват, изглеждат те, а онзи се таи някъде в сенките, под прашната светлина, която влиза и пада косо, диагонално, през ръждясалата мрежа и зацапаното стъкло, знае как да дебне курът му с кур. Та влизам аз, нагазвам в лайната и калта, въздухът е влажен, така се е средоточила тази животинска воня, че ако вземе един лъч от слънцето на вън да се задържи през процепа повече отколкото трябва и току-виж всичко станало на алахх акбар, за това бързо тупвам вратата след себе си, пантите скърцат, дървото произвежда тъп звук в рамката, пускам ръка в дясно, към старото ключе, щрак и светлина, която премижа, и на нея и люти горката, в ноздрите, та едвам обелва око. Кафяви говна и това си е, ама няма как, трябва да се вземат яйцата, пристъпям, жвакам, хвърлям по едно, абе направо и двете очи на онзи дето иска да ми ги вземе и се крие като Мефисто из сенките и сигурно пуска по някоя курешка от задника си, да се олекоти, атаката му да е лесна, да е по аеродинамичен, да може да ми се качи с тъпите си, тромави скокове на главата и да забива и забива. Стигам до единия полог, оная жълто-пиклива трътла изкряква, ама не слиза от гнездото, така че трябва да я обарвам отдолу и да, има яйце, топло е, изваждам го и хоп, в джоба на синьото дочено сако, телето нещо изсумква, а аз жвака-жвак към другата шматка, една такава кафяво-зелена, сякаш омазана със сополи или жабуняк, под нейния дирник нищо няма, само се пули и се чеше от кокошинки, дето кръжат около нея като пеперуди на лампа, всеки път като се опита да ме клъвне, проклетия си е и това е, ама аз настоявам, няма току-така заради едно яйце да се омазвам целия и то под заплахата на онова ку-ко в сенките, обарвам както си му е редът под нея, ама нищо и нищо, така че в пристъп на внезапно вдъхновение, извръщам длан нагоре към тялото й, търся и отворчето, нейната мама, и хопаля, да видиш ти, какво е опъване, пъхам показалеца вътре, влажно и топло е като в електрически люпилник, ама така се шашардисва оная ми ти дропла, че в началото не може и да реагира, но пък аз завъртам хубавичко, да и обера всичките гадости, да и разширя шундата, и тогава тя се усеща, изкряква като диване, скача и от изненадата не взима правилно завоя, нито пък разперва добре крила, та пада на една страна на земята, право в геената, да тресна сега една подметка в борещото се с говната вратле, че да кръкне, обаче го чувам оня в дъното, че се ежи, яретата се изнервят, готвят се да блеят ли, да ярят ли, потропват с копитца и под ударите им се вдигат кафяви водопадчета, тая в краката ми кряка на ебачка, чак сега и стана хубаво, тъпанарката.

Навън си е друго, напускам яслата и като че ли да съм се родил, вратата някак възторжено и приветстващо ме изстрелва в лъчите с хлопане, майката материя изжваква за последно зад гърба ми, възлязъл от торта съм в дланта на двора и димя, изпаренията от съня на обора, миризливото отвъдно. Яйцето го усещам в джоба как издува платовете и тежи, на какво ли бягане ще издържи, ако петелът вземе да продължи омразата си и излезе през кокошата малка вратичка, която през деня стои почти винаги отворена, защото чепът е злопаметен и макар и на мен да ми е драго, че съм му познал една от възлюбените, той трябва да си пази харема и ще иска да ми го върне, дето съм обезчестил неговата първа дама, нали съм го виждал как ентусиазирано й се качва и как я млати с клюн по главата, едно такова влюбено и пристрастно, другите само ги клъвне, поклати ги надве-натри и отлепя от тях, а тая я подивява, окудкудяква като разгонена попадия двора. Дворът. Да, така в мрака лесно се вижда. Нали тъмното е вулвата на фантазията.  Лайна и тук има, отвъдното е всеприсъстващо - купчината тор с подаващи се, раздиращи я отвсякъде гниещи треви и слама, растенията са я обградили като ореол, кокошките дето са били навън, ровят из могилката, зорко следят да се подаде някой червей, да го преселят, и когато главичката или задника му, трудно е да се каже, се подаде из природното чистилище, мадамките запращат клюн към лигавото му телце, вдигат нагоре врат и го размятат срещу слънцето, изпичат си го добрите домакини, преди да го глътнат и да хукнат да кълват малки камъчета за храносмилането. Тревите тук и там са почнали да пожълтяват, горещата ръка на светлината е започнала да им привършва соковете, здраво суче по това време, в дъното край дувара се вижда вратига и жълт кантарион, котаракът преминава през чубрицата и разнася землистия й, остър аромат, пасторалност пасторе, земя, огън и сярна влага дето се вдига от дрехите и челото ми, та прави набези, осеменява въздуха с аромати на преселение. Илия, дядо ми, спори под лозницата пред къщата с попа, онзи дето ме е кръщавал, има ли или няма бог, пият ракия, гъргорят в сенките, гласовете им огнена вода и тук-там апофатично доказателство дзън-дзън, което помирява различията, пламъкът изгаря надолу хранопроводите им и всякаква тънка спекулативност. Бог има, и Той е ракия. Поне по това време. И какво значи „това време“? Като си помислиш, че неговото „това“, всъщност изразява нещо едновременно малко и незначително, пунктирано - по това време и по никое друго, но заедно с това значи преди двадесетина години, което от своя страна може пък да се определи отново като нищожно, само преди толкова, двадесетина години, времето, за което мисля сега, в това изначално затъмнение, пространство за слуха и извайването на гласа ми - врязването на словото в тъмното, представете си. Значи е имало такова време, тази тъмница на двойката и нищото зад нея, две и нула, диадата на нихилизма – времето, в което зад смешно олющените и крехки колове, отново смъкнати от горите над селото, а сега приспособени като ограда, зад която пръхтят прасета, току зад торището, зурлите ровят в сухата, праханова пръст подобно на клечки кибрит, които ей сега ще се възпламенят в кафявите гранули на драскалото от пръст и треви, магарето мята опашка от външната страна на заграждението, гони мухи от задницата си и дърпа жълтата коса на земята със също тъй жълтите си зъби, класически пейзаж, какво друго да прави добичето, освен да блъска пискюлестата си опашка в бутовете и да размазва ако уцели мухите, какво друго да размятат насам-натам свинете, освен пробитите си, розово-черни зурли, ще рече време, което дори не е помирисвало постмодернизъм, въпреки, че все пак става дума за деветдесетте, нищо че синкаво-зелените яписови овади ръмжат моторетките си в плазмата на слънцето, залепят се за гъза на магарето и като вещи акробати забиват хобота между космите право в месото и хапят, дразнейки класиката и модернизма, която се опитва да ги зашлеви и претрепе с инатливия уд на съразмерността, хармонията, правдоподобието, ясно изградения магарешки образ. И аз съм в средата на тази бляскава отколешност, архе Гаго, в архе време, с прясно яйце в джоба, миризлив, изпотен, рошав, в средата на двора, сред всичкия този шум, гласовете на Илия и попа, тсъткането и тупкането на магарешката опашка, неясните животински звуци от обора зад гърба ми, насекомното бучене, изсъхването на тревите, билките, зеленчуците в градинката оттатък ръждясващата мрежа, засипан под купа сено от злато, което кънти при всяко най-малко движение, потънал до мустак и шия в това желе, с една червена точка на внимание в ума, позиционираща се някъде отзад, от където петелът може всеки момент да, старата и ламаринената кофа в ръката й пълна с вода, скръц-скръц-скръц и кандилкаща се корабно течност вътре, отива да пои магарето, кокошките пръснати навсякъде, където ги е запратил пилешкия им мозък-дроб-сущинка, как съм се забил и натопорчил, как времето, слънцето, дървото, ръждясалия метал, сивкавобялото блясване от кофата, жилестата ръка на бабката изпъната до жлези, пищялки, цялата биология натегната под тежестта на водата, часовник, всичко това е часовник с милиони чаркове, трака, пуфти, мучи, кукурига, дере се, казва наздраве, бог с нас, казва Гаго, яйцето, казва грух и мууу и беее, скърца, ведро-секундо-мерещо, махалото на магарешката вода, и почва да пищи „киууу-киииу“ пернати спирали високо над двора, хищник, който се цели в мадамите на Мефисто, водата от кофата се разплисква, баба почти я хвърля на земята, за да отвърне сплашно на този зов, киуу-киуу от раздробените й уста, с изопната нагоре шия, и оня червено-кафяв дявол, търчи зад гръба ми, виждам го с крайчеца на окото как профучава край мен, отървах се, а той право върху върха на торището, изпъчва се и раздава заповеди на японски, коко-сан, ку-ку-ку-ко-аригато-годзиемаща-дяк, часовникът става на пера, кокошинки, свистене, трътливо бягане на сто метра, гръцка атлетичност в краката на пернатите, живи стрели стрелващи се към обора под напора от тетивата в дрезгавия глас на командир Петелокоцкаркуиатъл, киууу-киууу, небесната спирала изведнъж се е превърнала в летящо светкавично надолу сиво-черно гюле, топче, кръг, спуска се, пришествие, трансценденталист с остри нокти, защото една шматка се е запиляла в противоположната на кокошарника посока, стресната и тъпа се върти в края на двора, току до вратника, петелът ще се пръсне от яд, надува се, не знае къде се намира, врещи, оная му отвръща, търси посоката по вибрациите на зова му, обаче е закъсняла, часовникът се е свил и ще се спука, ще изтече през пробойната рана, старицата тича и врещи на женския си език, женските й заклинания и праисторическия й вой се сипят към хищника, Илия тича, попът тича, с едната ръка запретнал черното си расо, а с другата хванал и изпънал напред кръстчето дето виси на сребърна верижка от врата му и напевно към орела, назад, Сатана, а топката забавя падането си, сякаш владее до съвършенство не летежа, а времето, вкопчва се в тъпанарката, всичко става на пера, прах, кълбета от викове и псувни, през вратника на зигзагообразни дъги се носят кокошка и орел, издигат се и се снишават, а след тях черното расо и Илия, жив-умрял изчезва в прахта, в слънцето, на небето. 

 

Хареса ми болднатото, но за да не го вадя от контекста, съм цитирал цялото...

 

[Жоро 1354]

преди 21 минути, rururu написа:

Петелокоцкаркуиатъл

това ли?

аз за момент си представих разказа като стих....

[Isa Bel 1498]

Ру ... уникален си !!! ... да ме прощава бай Ли, че на негов гръб изгря твоята звезда  .... ама .... не можах да се стърпя 

 

пфу ... имало и друго болдвано ... айде Геогри ми развали кефа  

[Теди 734]

Връщам си думите назад. Това не е просто талант, а много повече.